…От казаното до тук може да се направи извод, че въпросите, с които човек идва при свещеника, трябва да лежат изключително в плоскостта на християнския духовен живот. И да, и не. Работата е в това, че християнският живот обхваща буквално всички страни на нашето битие и на човек му се налага у дома, на работа, в магазина, в градския транспорт да извършва постъпки, които или го правят християнин, или не. Затова е естествено човек да задава на духовника някакви въпроси, свързани със своето ежедневие, но в определена плоскост: Как да живея по християнски в тези обстоятелства, в които се намирам? Във връзка с това могат да бъдат задавани някакви въпроси, но именно „във връзка с това”, а не в посока на: „Къде да поставя шкафа и къде да преместя леглото?” …

Като начало, необходимо е да се разбере, че духовникът не е консултант в областта на икономиката, бизнеса, правото или битовите и стопански въпроси. Човек се обръща към свещеника, за да се научи да живее църковен и, в по-широк смисъл, християнски живот.

Случва се свещеникът да има някакъв жизнен багаж – в резултат на своята предишна дейност, светска професия, пастирски опит и затова може наистина да даде детайлен съвет в много области на живота. Убеден съм, че ако пастирът има такава възможност, несъмнено ще се възползва от нея и ще помогне. Но да се обръщаме към духовника като към специалист в някаква област е съвсем неуместно. Не бива да изпълваме беседата по време на изповед или просто в храма с такова съдържание, че в някакъв момент да забравим, че сме в църква. За съжаление това се случва доста често и понякога си принуден да напомниш на човека: аз не съм юрист, аз не се ориентирам в промяната на валутния курс, не мога да кажа, в кой район на града е по-добре да се купи жилище, в коя клиника да се направи пластична операция и т.н. Според мен това е профанизиране на общуването между християнина и пастира.

От друга страна, не си струва в свещеника, който може да стане или вече е станал духовник, да се търси „прозорлив старец”, ясновидец, оракул, прорицател, който трябва да изрече нещо, от което ще се ръководиш, в това число и в някакви житейски въпроси. Това също е лъжлив път. Недопустимо е без консултация с лекар да питаш свещеника: „Отче, кажете ми, моля, да си направя ли такава и такава операция или не?” Естествено е свещеникът в такива случаи да попита какво казват лекарите по този въпрос. Тези духовници, които сами определят да се прави ли или не операция и не базират този съвет на мнението на специалистите,не са прави. Според мен свещеникът има право да съветва нещо, влизащо в разрез с мнението на лекаря, само тогава, когато е получил ясно и непосредствено удостоверение от Бога за това. Впрочем, такова мнение на свещеника за собствените му „озарения” може да бъде и напълно лъжливо.

В подобни случаи аз винаги си спомням за архимандрит Кирил (Павлов). Когато при него идваха хора, той се молеше Господ да му открие Своята воля за тях. Резултатът беше различен – понякога ставаше ясно, че след такава молитва на о. Кирил е бил даден ясен отговор. Той веднага го съобщаваше на човека и понякога този отговор беше неочакван. По-често отец Кирил отговаряше, опирайки се на опита си и на здравия смисъл, но и тогава се молеше. А можеше да даде и трети тип отговор: „Не знам”. И не се смущаваше от това.

Сигурно има някакви много редки случаи, когато свещеникът може напълно да се довери на това, което чувства в сърцето си, но все пак това е твърде рисковано, защото едно е сърцето, очистено от страсти чрез подвиг и покаяние, в което наистина се чува Божият глас, а съвсем друго – сърцето, оплетено от всевъзможни страсти. А такива на практика са сърцата на всички нас.

Имаме Евангелието, в което е казано всичко. Проблемът е в това, че всекидневният живот ни се струва невероятно далеч от Евангелието. Търсенето на прозорлив наставник има за основа точно неразбирането на същността на християнския живот. В Евангелието е казано всичко, което трябва да знаем за спасението и на нас ни остава през целия си живот да се учим да изпълняваме Евангелието. Ако са нужни някакви съвети и наставления, то те имат за цел да ни упътят как да правим това. Но на нас често ни се струва, че всекидневният живот е твърде далеч от Евангелието, докато на практика всичко, за което се разказва в него, присъства в нашия живот и там ние можем да намерим и самите себе си. Друго нещо е, когато човек не разбира как да приложи казаното в Евангелието в някоя конкретна ситуация. И свещеникът, като човек, който по пътя към Бога е намерил за себе си отговор на много въпроси, може да сподели този свой опит.

От казаното до тук може да се направи извод, че въпросите, с които човек идва при свещеника, трябва да лежат изключително в плоскостта на християнския духовен живот. И да, и не. Работата е в това, че християнският живот обхваща буквално всички страни на нашето битие и на човек му се налага у дома, на работа, в магазина, в градския транспорт да извършва постъпки, които или го правят християнин, или не. Затова е естествено човек да задава на духовника някакви въпроси, свързани със своето ежедневие, но в определена плоскост: Как да живея по християнски в тези обстоятелства, в които се намирам? Във връзка с това могат да бъдат задавани някакви въпроси, но именно „във връзка с това”, а не в посока на: „Къде да поставя шкафа и къде да преместя леглото?” Нали свещеникът не е специалист по фън шуй…

Вредно за душата?

Съвсем друго нещо е когато човек идва при духовника, за да получи духовна преценка на своите намерения.

Има ситуации, приличащи на приведените примери, но все пак те са малко по-различни. Да предположим, че някой човек има бизнес и размишлява върху това, да купи ли още един магазин или не, но от гледна точка не на материалната изгода, а от гледна точка на духовната безопасност. Струва ли си да развива своя бизнес, отдавайки му още повече време и сили или това вече ще бъде вредно за душата му? Има принципна разлика между това човек да използва свещеника като консултант и това да отиде при своя духовник, за да получи духовна оценка на намеренията си, да поиска благословение за някакво ново начинание или промяна в живота – например преселване на друго място. И съвсем естествено е, че в този случай свещеникът може да сподели някои свои съображения, които са се родили от наблюдаването на други подобни ситуации, може да предпази човека от нещо, а понякога дори да го възпре. Подразбира се обаче, че питащият първо се е посъветвал със специалисти, сам е претеглил всички „за” и „против”, а след това, обръщайки се към свещеника, е очертал пълната картина с отчитане на всички мнения. Тогава вече свещеникът може да се опита заедно с човека да прецени рисковете, да поразмисли. Но все пак решение човек трябва да вземе сам.

Освен това свещеникът – ще употребя такъв израз – е „настроен на вълната” на онзи член на енорията, който редовно се ползва от неговото духовно ръководство. Това е нещо подобно на интуицията на родителите, на които често се случва да почувстват надвисналата над децата им заплаха. Няма нищо свръхестествено – просто мама или тате се безпокоят за детето, съпреживяват всичко, което се случва с него. И понякога духовникът може по същия естествен начин да почувства опасността, криеща се в това, което се кани да направи неговото духовно чедо.

Несъмнено, свещеникът трябва да се моли Бог да му помогне да не сгреши по отношение на човека. Авва Доротей казва, че когато се молиш Бог да ти открие Своята воля и все пак след това сгрешиш, тази грешка няма да бъде фатална, защото ако след такава искрена, гореща молитва, Бог все пак допусне да сбъркаш, пак Той ще ти помогне да излезеш от тази ситуация.

Носител на традицията

Човекът е създаден от Бога свободен. И този дар – свободата – не бива да бъде пренебрегван, в това число и в Църквата.

Понякога хората изпадат в крайност, предполагайки погрешно, че е благочестиво да се бяга при духовника за благословение по отношение на всяка крачка. Ако свещеникът не страда от влечение към лъжестарчество и не се стреми да стане нещо като гуру за някаква група от хора, той ще обяснява, че човек е в състояние да вземе сам абсолютно всяко решение, тъй като е създаден от Бога свободен. Този дар Бог не отнема никога, така че и в Църквата той не бива да се губи и пренебрегва. В Църквата човек не бива да се превръща в дете, което не може да направи и две крачки, без да попита за нещо свещеника. Правилно е да се обръщаме към духовника за благословение, за да придобием някакъв опит и по-нататък да се ръководим от него – не защото това е опит на конкретен човек, единствения, на когото се доверяваме, а защото в известна степен това е опитът на Църквата.

Църковният живот предполага традиция, приемственост. А как се реализира тази приемственост? Именно чрез свещеника. За човека духовникът е не само наставник, съветник, но и носител на традицията на християнския живот, който по някакъв начин я предава. С по-голям или с по-малък успех самият свещеник се опитва да се научи да живее по този начин и да помага в това и на другия. Вероятно е естествено, когато на първо време човек пита свещеника за най-различни, в това число и съвсем прости неща, както детето пита родителя. Но детето не остава дете завинаги – то пораства. И в Църквата човек трябва постоянно да расте.

Източник: http://pravoslaven-sviat.org/