(Интервю с отец Йордан Карагеоргиев, предстоятел на храм „Св. Паисий Хилендарски“, кв. „Зора“)

– Отче, тази година празникът на храм „Св. Паисий Хилендарски“ съвпада с големия Господски празник Петдесетница, когато слиза Светият Дух. Как в днешно време можем да избегнем клопките на светския дух, за да придобием даровете на Светия Дух?

– Неслучайно когато светите отци са говорили за времето, в което ние живеем, са плакали. Днес смятаме себе си за вярващи хора, но не осъзнаваме колко далеч сме от истинската вяра. Серафим Роуз обръща внимание, че навремето всеки вярващ християнин е ставал рано сутрин, за да се помоли, защото е чувствал нужда от молитвата. Нашите молитви днес са много по-забързани и механични. За съжаление голяма част от това, което смятаме за духовно, в действителност е душевно. Възхищаваме се от много неща, с които делникът ни среща – един хубав разказ или един благочестив филм, като си мислим, че така срещаме Духа. А истинската среща е плод на много труд, плод на продължително вътрешно вглеждане.

Това, което може да ни помогне и което трябва да научим, е да виждаме болките на хората около нас – това е някаква форма на смирение, някаква форма на любов. Когато се опитваме да имаме любов в сърцето си, тогава и Св. Дух слиза върху нас. Не може в сърцето ни да има осъждане или други нещица, които носят със себе си греха и отпъждат от нас ангела хранител, и в същото време да сме в състояние да срещнем онази благодат, която Бог е подготвил за вярващите християни.

Да вземем за пример св. Паисий Хилендарски – бил е неразбран, дори от някои духовници, особено от гръцката църква. Но е слушал сърцето си, защото е имал там огромна обич, имал е благочестие, имал е Светия Дух. И независимо от всички трудности, с които делникът го е срещал, независимо от неразбирането на околните, е следвал завета на светите отци – че това, което правим, трябва да е за доброто на другите. Ние трудно ще разберем онова, което го е движило. Целият му живот е бил кръстоносене – имам предвид не само духовните трудове на монаха, а огромния труд, който е положил, за да събере информация за своята История, да докаже Божия промисъл за българския народ. И не на последно място – да разпространи „История славянобългарска“. Изследователите говорят за това, че нейното разпространение е равностойно на написването й. Неслучайно не знаем къде е гробът на св. Паисий. Има само различни предположения. Може да е убит някъде по пътищата, може и да е починал, изнурен от трудовете си.

– Какъв е замисълът за предназначението на новата сграда за социални дейности, която е пред завършване в двора на храма?

– Идеята е да срещнем човека с човека. Да има възможност хората, които са били на служба в храма, да общуват помежду си. Такъв център ще позволи ние самите, според свободното си време, всеки според дарбите, които Бог му е дал, да бъдем полезен на останалите, да проявим любов към събратята си, към ближния си. Неслучайно св. ап. Иаков, брата Божий, казва, че вяра без дела е мъртва. Може да имаме много добри намерения, и това е видяно пред Бога, но когато имаме възможност, трябва да ги осъществим.

Освен това има нужда от целенасочени центрове, в които да се говори за Православие, да се задават въпроси, да се обсъждат интересни теми. Аз се надявам, с Божията помощ, с благословението на дядо Галактион, да каним за среща и разговор лектори, които са известни в цялата страна. Осен това ще се опитаме да направим православна библиотека, защото хората имат нужда да четат, а книгите са скъпи. Има необходимост и от филмотека с православни филми. Това не е само социална дейност, това е духовно общуване.

 – Какво е Вашето пожелание за празника?

– Във връзка с това, за което говорихме, нека да си пожелаем Бог да ни научи да виждаме болката на другите. Ако това ни научи и ако тази болка понякога ни кара да се помолим за тях, означава, че сме поели права посока в духовния си път.

Разговора води: Милена Иванова-Андреева

Текстът е публикуван в Брой 2 на „АЯЗМО“ – списание за православен живот (Стара Загора)

Източник: http://spisanieayazmo.com/